Слънчасахме. Бяхме застанали насред нищото, с очи вперени в зеления безкрай пред нас. А слънцето спокойно си вареше мозъците ни. Вече можех да усетя как бълбука… 

Размърдах се леко. Бях се схванала от глупавото стоене прави в нищото. Някои от нас гледаха нагоре с очакване, други надолу с молитва, а аз просто исках да си ходя. Беше ми писнало да си играем на „децата на царевицата“ и определено исках да се върна в цивилизацията. А и имаше нещо с големи остри зъби в тревата, което ОЧЕВИДНО си беше харесало моите крака. 

Исках да си ходя вече. Беше ми топло, усещах размекващия си мозък как скоро ще започне да изтича през ушите ми, очите ме боляха от светлината… а зеленият хоризонт само влошаваше нещата. 

– Пссст. Айде да си ходим, а? 

Тя ме погледна все едно съм изкрещяла, че след 5секунди света свършва! 

Усмихнах се извинително и се обърнах на другата страна. Там ме очакваше паднала в сухата пръст жена с широка и ужасяващо разноцветна пола, пера в мазната, сплъстена и мръсна коса и налудничав поглед, вперен право в мен. 

– Те ще дойдат, знай! – изграчи жената и пролази към мен. Което само по себе си е доста плашещо, но в комплект с още двайсетина чифта вторачени в мен очи и хипнотизирано кимане с глава, си беше направо ужасяващо. 

Усмихнах се стреснато… отстъпих крачка, завъртайки се с лице към всички тези непознати, хипнотизирани и слънчасали хора, вдигнах успокояващо ръце и направих още една съвсем малка крачка назад. Това като че ли ги успокои. Те отново образуваха кръг – кой прав, кой въргалящ се по земята – и насочиха взора си към хипнотизиращото слънце. 

Аз постоях още миг с вдигнати защитно ръце, след това се завъртях на пети и тръгнах към най-близката сянка, образувана от огромно тъмнолистно дърво, разперило ниско над нивата дебелите си клони. Строполих се тежко в основата му, седнала на един от показалите се над земята корени, облегнах се на ствола му и кръстосах глезени, загледана в пълната лудница от хора насред празна, нагрята нива.

– Леле, колко са зле! – чух се да казвам.

– Да, знам. Никога не бих слязал там.

Премигах бързо. Какво? Кой го каза това?

– Ехо? – плахо попитах.

– Да. Здравей. – Аз продължавах да гледам доста стреснато и да се оглеждам, но не видях никого. – Тук горе. На дървото.

Вдигнах поглед. И ето го там горе. На дървото. Моето първо извънземно. Очите ми невярващо се разшириха, мигаха продължително, а дишането ми беше дълбоко и сухо.

– Да… Здравей.

– Здравей! – усмихна ми се то. – Аз съм Картър.

– Какво си?… – намръщих се аз. – Картър ли?

– Да… Ама ако може нека съм „кой“. Това „какво“ никога не ми е харесвало.

– А, да… извинявай. Аз такова… обърках се.

– Нищо де… Спокс.

„Спокс“?!? Той сериозно ли?! 

Помълчахме за момент – аз вперила поглед в него, а той зазяпан в лудата групичка на стотина метра от нас. 

– Не ме зяпай, моля. 

– Какво?… А, да… извинявай. – Аз премигах бързо, затворих си устата и се опитах да бъда „спокс“. – Аз съм Ес. 

– Приятно ми е. Ти с тях ли си, Ес? 

– Не…. С кого? Не. 

Това, което последва беше като гъделичкане с перце по гърба, докато пръстите на краката ти нежно потъват в горещ ситен пясък, а пръстите на ръцете ти бъркат в купа с едър ориз. Това усещане 3 в 1 беше неговият смях. 

– Отговаряш, задаваш въпрос без отговор и отново отговаряш. Забавна си, Ес. 

– Ъм… ами… да… предполагам… Благодаря! – И отново това усещане. – Те чакат теб, знаеш ли? 

– Да. Знам. Но те… – замълча за момент, – те ме аххвгър… как беше думата… „плашат“, да… те ме плашат.

Това ме изненада. Спокойният му хубав и мек глас ме накара да се усмихна искрено. – Мен също.

– Така ли?… Тогава защо беше там, с тях.

– Звучеше по-забавно докато си го говорихме в скайпа. – Простичко му отговорих, а той изведнъж слезе при мен, толкова бързо, че мисля беше едно биене на сърцето време.

– Вие си имате Скайп? – очите му (големи… направо огромни бадеми с цвят на морска вода – хем син, хем зелен, хем кафяв, хем кристален) се вторачиха в мен немигащо.

– Амиии… да.

– Как изглежда вашият Скайп? 

– Амиии… син… с прозорец за писане на съобщения… Много зависи от версията, която си изтеглил… 

– Откъде да я тегля? Аз съм силен, ще я изтегля… Нашият Скайп ни напусна, оставяйки празнина в Фейсбукитата ни. 

– Лелеее… Имаш си facebook?! Как ти е профила? Ще бъде супер яко да имам в приятелите си истински извънземен. 

– И ти ли имаш Фейсбук? 

– Даа! Ще е супер готско да станем приятели. 

Той се намръщи за секунда. Наклони глава на една страна, втренчи се в мен, а след това през мен премина онова чувство „3 в 1“. А след това се почувствах някак си… не както трябва. 

– Извинявай. Прочетох ти мислите. Трябваше. Очевидно беше, че говорим за различни неща. – Усетих се как правя физиономия „Ще повърна“ и се свих в корените на дървото. – Спокойно, ще ти мине след малко. Неприятно е само първия път. 

Какво?!! 

to be continued… 

Етикети:alien, crazy people, извънземен, луди хора, Es