“ – Не е било време.“ Не, не беше. Ние бяхме въпреки това. Въпреки всички решения грешни. Въпреки ясната накрая самота. Не беше време. И сега не е. Или пък било е винаги. Нима мен и теб не ни влече по разни чувства недоимани? Не беше време. Така го пожелах, рутината без жалост да не … Има още →

  Преди време, не много отдавна, в една фабрика, се появили две малки, дървени щипки – Щипко и Щипчица. Още от самия момент на тяхното сглобяване, двамата били неразделни и заедно се оказали в опаковка с още осем други дървени щипки, с които отпътували с камион към рафтовете в магазините. Всички в опаковката тръпнели в … Има още →

Ей я, Баба Марта, тича и кожуха си съблича, че е румена, засмяна, без бастун, и със премяна от кокичета, цветчета, а пък вместо две звънчета, лястовичките ни пеят, че ще срещнем скоро нея. Пижо, Пенда тя ни носи и с нозете, смела, боса, ще танцува по поляни, Пролет с нея да се хване, и … Има още →

Не чакат вече те дъжда, не шепнат за листата на цветята, не си разказват за нощта и топлия, августовски вятър. Не търсят миризма на пролет, ни вкус на горски плодове. Заклещени, те тихо спорят, ще дойде ли да ги призове някоя сила езотерична. Дали ще начертае път към нови светове, магични? Но божествата в унес … Има още →

Заминал бе. Луната вълча, оглася януарските земи. Вие, с копнеж да си го върне. Ледена самота трепти. През февруари още тихо го оплаква, завивки заснежени тя тъче, нарича ги, че ще загърнат някога лъчистите му, мъжки рамене. Март идва. И събужда топлината на Слънцето възлюбено сърцето. И като червей се промъква от земята, и търси … Има още →

Виктор погледна часовника си и въздъхна. Незнайно защо за пореден път се беше вързал на глупостите на Ема. Много добре знаеше, че след като скъса с него, още в гимназията, всеки път, когато го потърси беше или, за да му иска услуга или за да го направи за смях. Та, кой, по дяволите, би искал да възроди стара връзка … Има още →

Десет дългички ушички, пет опашки пухкавели, пет нослета, душат всички, морков търсят да намерят. Няма вдясно, няма вляво, ни под старата саксия. Чичо Охльо наминава, дочул детска гюрултия: – Дългоушко, Пухкалана, Сивчо, Зъбчо, Опашатко, не плачете, иде мама, и ви носи зеле сладко. 19.09.2019г. гр. Сопот автор: Събина Брайчева photo taken by Pinterest

Как да открадна усмивката в гласа ти? Тогава, когато знаем, че не става, че опитите да подишам от дъха ти отново, нещо не ги разрешава? Когато за другият път обещаваме, без да знаем колко години ще минат, преди отново да си даваме. Или по-скоро грабейки да взимаме. Как да открадна онази ти мисъл, че въпреки … Има още →

Димът от твоята цигара – опиум за душата ми. Триумфът на Дявола… 10.07.2019г. гр. Сопот автор: Събина Брайчева photo taken by Pinterest

Беше странна амалгама. Опиум, дим и мрак, чувство, че света го няма, и твоя отровен живак… Още усещам вкуса на онова странно, горчиво… А моята пресъхнала уста не спираше да се опива… Моят притихнал, черен княз наливаше в чашите катран. Не беше мой. И пиех само аз. Напукания му таван бе моята любима панорама… Рецептата … Има още →

Какви са твоите ръце? Такива, дето утешават? Такива, дето крадат сърце? Такива, дето своето раздават? Сключват ли се за молитва, когато нещичко копнеят? Или изтръгват, без да питат, туй що отчаяно лелеят? Превързват ли рани след война? Или са тези, дето стрелят? Примирие ли пишат след това? Или нов марш, в атака, пеят? Рисуват ли, … Има още →

Танцувам валс, из бални зали, където всички се прекланят на тези, дето са събрали сърцата си, дом общ да бранят. Танцувам и ме аплодират. Оказах се вярната принцеса, сред всички, дето принца е намирал. Танцувам… Но не знам къде съм. За валса кралски оглушах. Танцувам вече наизуст. И чудя се да помня ли, че бях … Има още →

Тя сяда, ефирна и резедава, разлиства нотните листа и чудното пиано оживява, отръсквайки от себе си праха, трупан през дълги, снежни дни, когато свири само вятъра. Днес тя обаче го плени и стари мелодии не чака. Клавишите става цветове, Всяка мелодия – ухание. Концерт през март, за две ръце. Пролет свири в утринно сияние. 31.03.2019г. … Има още →

Насила не пиша за пролетта. Дете не съм й и не ме заразява мирисът на прясната трева с конпеж по цъфтящата дъбрава. Да я приветствам не умея. Тя с Лазар става, а пък аз… С врабчета и калинки как да пея, щом Хадес дреме в моя глас? Не възхвалявам дъги и лалета, но въпреки сумрачната … Има още →

Агнето Асен бърка си айран. Бикът Борислав бишкоти пече. А вълкът Васил ръфа вафла сам. Гъсеничката Гери грах гризе. Делфинът Дани реже си домат. Емо еленът еклер си купува. Жабата Жана маже желе и мармалад. Заекът Зарко зеле скришом нагъва. Игуаната Ина облизва извара. Славейчето Кай закусва с пай. Котката Калина на краставици кара. Лора … Има още →

Патето Преслав вчера се излюпи, днес на мама Сиси вече то се цупи, трудно се ядяли твърди семенца, червейче да клъвне искало сега. Мама Сиси жално вдига рамене: – Зима е навън и ще се яде, само туй, което имаме в запас. А Преслав си каза: – Голям станах аз и сега от тук набързо … Има още →

Преди дори да започна със публикацията, държа да уточня, че определянето на любими и не чак толкова харесвани участници във формата правя единствено и само според моите критерии. В никакъв случай не твърдя, че мнението ми е най-обективно или че трябва да бъде споделяно от цялото общество. То се базира изцяло на моите лични симпатии … Има още →

Колко вселени завладя? Не за да ги притежаваш, а за да препуснеш из тях, без някога да съжаляваш, че устрема ти те е  спънал? Изправи ли се след това? Или за векове потъна? По-силен ли те изкова, туй, дето уж не ни убива? Или лекуваш още гордост, забравил нагоре да пробиваш? Да губиш не е … Има още →

Пишеш с черно името, което някога в дъга си нарисувал. И се чудиш дали цветното може въобще да съществува в очи, пълни с тъмнина. А дали си заслужава да ги чакаш пак да заблестят? Или сам ще продължаваш? Колко пъти мислил си така? Колко пъти те разяде моята любов към яростта? Колко пъти втори шанс … Има още →

Нокът на сова, перо от врана, конска подкова, роса, събрана преди първи петли. И мустак от котка, черна, с сини очи. Треска от лодка на самотен рибар, плакал за любима. И вряла отвара, от сълзи и маточина. Стебло от петлистна детелина, конец от червено кимоно. Капка боровинково вино. И две чаши брашно. Кой не е … Има още →

Не е за вярване, но моя основен блог вече стана на цели седем години. За съжаление, в последната година активността ми спадна почти на нула, което може би се дължи на факта, че малкият ми син се до момента се оказва доста по-див от батко си.  Баткото пък от тази есен е вече ученик в … Има още →

Опитвах се. Три години. Повтарях, докато полудях, че няма, НЯМА да те имам! От безутешност почти умрях. И нарисувах си друг свят. Такъв, с цветя и водопади. Дори понякога се смях. Дори на светлината се предадох. За да се върнеш отново ти! С онази отвратителна магия, с студени, безизразни очи… Как можеш за секунди да … Има още →

– Ани, стига си се ровила в пясъка, време е да се прибираме. – майката на Ани събираше играчките на момиченцето, разпилени из целия плаж. – Още малко, мамо, да довърша пясъчния замък на принцесата. – Ани, прибрах всички принцеси в раничката ти, утре ще се върнем, да й довършим замъка. – майката вече губеше … Има още →

Този стих е мое участие в Ренга игрите, които си организираме във форум Алтернативата. Не се спогаждам с светлината, все нещо мрачно ме влече, все нещо да ми къса от душата… И все катран във вените тече. Затуй ми е тъй непонятно, със мойто полунощено сърце, как си създадох, с тъма необятна, това  искрящо, слънчево дете. 22.08.2018г. … Има още →

Изгрява черното знамение на онзи забравен небосвод, нарисуван за теб и мене. Не беше ли във друг живот това, което ни привлича към малката ни тъмна бездна? Дори не знам дали сме се обичали, но в нея все тъй исках да изчезна… Когато хоризонта те открадна, намерих си други небеса, научих се без безпощадност да … Има още →