💥 TRENDING: Gallery - Full Archive

четвъртък, 4 декември 2025 г.

pp

Първо тръгва мечето,
на което един ден му пада крачето,
а след него и двете кафяви очета –
стъкълца се оказват, зашити с кончета.
Няма кой вече твоите тайни да слуша,
няма кой в тъмнината до теб да се сгуши.
Първо тръгва мечето и с носа научаваш
колко пари за първи път да се прощаваш.
Ала още си елф, още пърхаш невинно
и сънуваш в сияйния мед на пчелина...

четвъртък, 19 юни 2025 г.

Докато е.

Понякога ми се струва, че най-стойностните неща в живота ми са се случвали... между другото. 
Не в онези големи мигове, когато съм чакала с бързобиещо сърце..
Не когато думите са идвали подредени и важни.
Не дори в онези филмовите сцени в главата ми. 
А напротив - в тишината между малките неща. 
В жестовете, които не съм обявявала и в мълчаливите минути, в които съм преживявала преминалото – сама и без публика.

Просто са се случвали между другото.
И често без предупреждение. 
Нещо се е остойностявало
някога,някъде,без да разбера.

Може би след завършеното изречение пред този, когото обичам или в паузата преди да започна да говоря пред този, от когото се страхувам.
Просто там, в малкото, нещата са ставали важни за живота ми, без да го разбирам.

Имало е поглед, задържан две-три секунди повече преди да го отклоня, или съм усетила прескачане на пулса с бърза смяна на ритъма.

Да, ценното е ставало ценно, и между онези дребни болчици в живота, напомнящи на рани в плътта, за които не се търси лечение и хапче, 
но са неприятни.
Като сухи, напукани пети. 
Нито красиви, нито гладки. 
Но върху тях стъпваш. И с тях ... стигаш.

---‐--------
Дълго време си мислех, че само истинските неща устояват. 
Но честно казано, най-дълбоко съм обичала онези мигове, които е можело да се загубят.
Не от мазохизъм, а защото заради тях вниманието ми се е изостряло до присъствие. 
А после и до благодарност.

И, да – вероятно точно защото е можело да се изгубят... съм ги и губила.Понякога - без уважение. Понякога - дори нахално, към онези, които са ми ги създавали. 
Но тогава е било от неразбиране.

Днес е друго. 
Днес дори споменът е прибран навътре - сложен от мен там, където няма тъкан, която  може да се напука и да изкърви.
------

Обаче след дълго време на вярване, че истинското е онова, което устоява... ми е по-трудно. По-трудно се пуска идеята, че тежи само онова, което ще трае, и ако нещо не е завинаги – не е било. Защото твърде много си свикнал с нея.
 
Но честно ли? - Ами чуйте- 

Преходността не е трагедия.
Изненадващо наобратно.
Тя е причина да гледаме преди да затворим очи.

А за онези от нас, които още вярваме, че вечността е утеха – бих напомнила: Хей, хора, не живеем плътно!!

Вярвам, че истински, по-истински и най-истински ще заживея, чак когато приема, че може да няма Утре.
Че Всичко е Сега.
Защо обаче все още не го прилагам в обикновения с живот- не знам. Скоро ще стана на 40 и шест. Вероятно е втората половина на живота ми да изисква промяната...
И 
да осъзная и заживея с това, че всичко, на което съм способна може да се реализира единствено и само Сега
Може да стане продукт само сега и да има следа ... иначе просто ще потъне.

Време си е вече да спра да бягам и от завършеностите. 
и от всякаквите му там краища.
Освен това май вече и не искам да се вълнувам от категорични обещания, които после виждам празни, както и от големите структури от вкаменени планове и идеи без край, които само се изгубват. И аз в тях.

Не искам.

И затова пиша тук.
Да си напомням какво да искам.

Да искам това, което е тук – докато е.

Искам да срещам човеци, които не обещават, а остават. 
Искам да не меря колко се дава и колко се връща, за да е равно на „завинаги“.

И искам всичко това, което е тук. Докато е.

Докато е.

---‐--

Пълнотата на Сега е важната.
Преходна и важна. Важна и преходна.

И затова ще напомням – и на мен, и на вас:

Всичко, което има значение, минава.
И точно затова – има значение.

Присъстваме.
Докато е.

-----
Животът е Ин и Ян –обла прегръдка между временност и смисъл.
Бяло пространство в черното.
И черен контур в бялото.
Нито едното не е грешка.
И двете заедно - са път.

Le.








петък, 16 май 2025 г.

Животът знае какво още не съм...


Все по-често ми се струва, че животът не иска от нас подвизи. Нито покорени върхове или победи в битките.
Само едно иска - да не му пречим.
Да не стоим насред реката със стиснати юмруци, опитвайки се да пренапишем течението.
Да не се вкопчваме в брега, когато дълбокото ни зове.
Да не се преструваме, че сме силни, само защото държим света на мускулите си.
Животът знае. Вижда какво още не сме.
Премълчава онова, за което не сме готови.
И ни дава не каквото искаме, а каквото ще ни направи по-истински живи.
И не за да ни накаже. А за да ни върне на мястото ни.

Аз дълго стоях в съпротива. И още стоя.
Не мога напълно да се отърва от вярването, че щом страдам, значи вървя срещу неправда.
Макар да усещам закономерности, все по-често виждам, че страданието може да е само знак, че заемаш чуждо място. Знак, че носиш товар, който не е твой и че говориш, когато е време да се поклониш.
Оказа се, че истинската сила не е в борбата, а в признанието.
В това да уважаваш реда, който не си създал, но в който си вплетен.
Да признаеш, че има сили, които виждат повече от теб.
И да научиш, че съжалението е обратно на уважението.
Да схванеш, че не е срамно да отстъпиш.
Да благодариш.
Да си отдалечиш с обич.
И да останеш с разбиране.
 
Животът не е хаос.
Той има памет. И посока.
И когато престанеш да го насочваш ти, той започва да ти показва всичко, което си забравил.

Le.

(Вдъхновение от Румен Янкулов)