Животът знае какво още не съм...

Все по-често ми се струва, че животът не иска от нас подвизи. Нито покорени върхове или победи в битките.
Само едно иска - да не му пречим.
Да не стоим насред реката със стиснати юмруци, опитвайки се да пренапишем течението.
Да не се вкопчваме в брега, когато дълбокото ни зове.
Да не се преструваме, че сме силни, само защото държим света на мускулите си.
Животът знае. Вижда какво още не сме.
Премълчава онова, за което не сме готови.
И ни дава не каквото искаме, а каквото ще ни направи по-истински живи.
И не за да ни накаже. А за да ни върне на мястото ни.

Аз дълго стоях в съпротива. И още стоя.
Не мога напълно да се отърва от вярването, че щом страдам, значи вървя срещу неправда.
Макар да усещам закономерности, все по-често виждам, че страданието може да е само знак, че заемаш чуждо място. Знак, че носиш товар, който не е твой и че говориш, когато е време да се поклониш.
Оказа се, че истинската сила не е в борбата, а в признанието.
В това да уважаваш реда, който не си създал, но в който си вплетен.
Да признаеш, че има сили, които виждат повече от теб.
И да научиш, че съжалението е обратно на уважението.
Да схванеш, че не е срамно да отстъпиш.
Да благодариш.
Да си отдалечиш с обич.
И да останеш с разбиране.
 
Животът не е хаос.
Той има памет. И посока.
И когато престанеш да го насочваш ти, той започва да ти показва всичко, което си забравил.

Le.

(Вдъхновение от Румен Янкулов)